Една последна прегръдка

Една последна прегръдка

(Между Демони и Божества)

Ти???
Пак ли си ти?
Какво пак гледаш,
какво пак искаш?
Какво пак търсиш,
отново подтискам…

Звяр,
бог,
демон,
човек?
Търся,
сънувам,
живея…

Жив ли съм?
Какво знам,
дали съм със себе си мек,
суров може би,
не знам,
не знам,
не знам,
но почти съм сигурен…
Този път го следвам
сам…

————————————
————————————

Затварям очи,
светлината тук силна е…
Тихо е пак,
белота,
в мойта глава,
започва сега…

Застанах усмихнат,
мирно изпънал се,
очите ми вперени напред,
нищото търсят,
в синева…

И в този момент отрязах свойта ръка,
назад с другата хвърлих я,
откъснах я,
в болка изчезнаха всички слова,
о да…
животът има вкус сега,
свобода,
отрязах своята лява ръка.

Хвърлих я назат,
на кучета,
глудница грозна,
псета,
чудовища бесни,
слюнки потекли смесват се с кръв,
о да,
миг на светлина,
чистота,
и в екстаза унесъл се
чувах как ръфат,
гризат,
ръмжат,
нахвърлят се,
бият,
убиват се,
за плячката мръсна,
част от мен,
моята ръка,
засвирих си с уста…

и поех еднорък,
отрязал,
не,
ОТКЪСНАЛ,
своята ръка,
а те вече виеха,
напред понесени,
с вкусът на кръвта,
моята душа.

Клетката им стара вече не издържаше,
хвърлиха се бясно,
всеки за себе си,
по мен,
по моята плът,
кости и мускули,
моята коса.

Аз захилих се,
бясно оцъклил се,
и към тях жадно извърнах се,
прехапал езика си стръвно,
черната течност обливаше зъбите,
това е топлина.

А първият скочи към гърлото мое,
аз неговото с пръстите стиснах,
изкарах живота,
гръкляна,
пламъка,
вкусих мощта,
паднах назад,
захилен шептя.

Молитва?
Не,
о не,
не това,
нечленоразделна глупост,
псувня,
и смея се,
а те разкъсват ме
и ето че зъбите обхванаха шията,
прегърнах смъртта…

——————————–
… и пак …
——————————–

Застанах усмихнат,
бавно обърнах се,
стиснал револвера,
черен,
зареден,
опрян в слепоочието мое,
на тротоара стоя…

Приятели стари,
гледат ме,
вятърът е нежен
и милва ги,
молят ме те,
да спра,
да помисля,
да хвана живота,
да потърся целта…

Аз само смея се,
пръстът ми леко гали спусъка,
като стуни на бас китара,
хванал минорен акорд,
тъжен,
черен,
нисък и грозен,
оформен,
отронен,
пропадащ в пропастта,
ох как нуждаят се ушите ми
и мозъка
от тази музика,
муза,
фея,
песента без слова…

Запях,
гърлен глас,
изсъхнало гърло,
„Не искам да бъда сам“,
те викаха,
приканваха,
молеха,
убеждаваха,
даваха обещания,
обичта,
много обич,
щастие,
надценени,
банални блага…

Аз на уста
с „но не мога и себе си да дам“,
за моя и тяхна беда,
усещах прицела,
цевта,
у мойта глава,
те не помръдваха,
искаха,
но страх ги,
егоизъм?
Оооо да,
наистина,
струва си да прегърнеш смъртта,
дръпнах спусъка,
тъкно сега…

——————————
… и пак …
——————————

Сега съм на скалите,
треперещ и сам,
задъхан,
изкачвах се,
борех се
и стигнах на върха,
покорих умората,
неудобството
и погледнах отгоре света…

Високо в нищото,
високо над бляна ми детски,
високо над капака от небе и облаци,
а вятъра студен,
блъсна ме в гърдите,
отново свобода…

Пролет е,
толкова красиво,
ооо, красиво…
Достатъчно!
Време е!
Заставам на ръба,
надолу отвесно е,
вкусих студа,
без какпа ропот,
летя…

Не!
Не още,
скоро,
искам да вкуся,
последното дихание,
последното чуство,
ох вълнувам се,
момента идва,
хвърлям се надолу в пропастта,
падам,
падам,
ПАДАМ,
викащ,
от вятъра разкъсван,
надолу,
надолу,
надолу,
в болката,
в пъкъла,
да прегърна най-сетне
смъртта….

—————————
… и пак ….
—————————

И пак,
и пак,
и пак,
отново умирам,
болезнено губя кръв,
прострелвам се,
хвърлям се от урвата,
убивам себе си,
егоистична,
слаба постъпка,
но толкова сладка и истинска…

После пак в живота вкопчил се,
към него пропълзявам,
отново се връщам,
в желание пак да прегърна смъртта.

Толкова ли искам?
Просто една прегръдка,
но истинска,
ти не разбираш ли,
това за мен е смисълът,
това е всичко,
това е свобода…

И какво че нося толкова белези, грозни,
по моите ръце,
по бледите,
скрити под дънките крака,
аз пристрастен съм,
вечно я търся,
позволи ми да имам това,
позволи ми да прегърна
обичта,
любовта,
или както там и викате,
позволи ми да имам отново
смъртта…

И ако не стигам наистина до дъното,
ако събуждам те в уплах,
почти успял,
то нека раните въздуха хладен да гали,
продухва,
така чуствам се отново цял,
отново жив,
не съм увехтял,
затова излях в този стих,
това да си демониде,
небе,
ад,
накрая разбрал,
причината,
жаждата,
безсилието,
допира,
извисяването мое,
върха,
абстиненцията…
О, да!
Събудих се, това осъзнал!

Аз болката търся,
до смъртта доближавам се,
така чуствам че живея,
всичко бих дал,
за още един път,
последен път…
И отново ще зная,
защо живея,
защо живях,
защо част съм от всичко,
от себе си,
намерил съм мястото,
покрит с белези,
но жив,
прегърнал смъртта
и оцелял!

Николай Георгиев (Meddle), 2008

И така…

И така, вече две години почти побликувам тези стихове, ще работя по това да бъдат едитнати и издадени. По смислените от тях… Вече не пиша поеми, вече не се занимавам и много-много с музика, но ще видим.

Време е за мрак, и то смислен мрак, мракът който таим у самите нас, мракът който е породен от заобикалящата ни болка, простотия, той ни трансформира в същества изпълнени с омраза и жлъч. Е нека да е така, но за да завърша всичко и да почна да го полирам ще сложа последната поема от прототипа на „Между Демони и Божества“, и то каква поема….

Следващият пост е за всички вас, които се борите с мрака в себе си, но от друга страна сте благодарни че го има…

Чао

За тебе

За тебе

(Между Демони и Божества)

(I)
E… Mислиш ли че е толкова лесно?
Мислиш ли че всичко тук е проста игра?
Аз обичам те, а това е плашещо, зловещо,
обичам болката, обичам онези небеса…

(II)
Но когато света се разтресе, пропука,
когато съзрях пастта на звяра стар,
когато високият вопъл костите разкъса,
когато богът бе демон, а Адът бе дар…

(III)
Аз изправих се озъбен пред старата стихия,
тя целуна ме накрая, направи ме свободен,
но аз знаех защо все още трябва да се крия,
той чакаше ме, усещах в люляка зловоние…

(IV)
И днес изправям се пред Звяра хищен,
пореден сблъсък, поредна болка и победа,
но защо ли ставам по слаб, по беззащитен,
разочарован от броя на тези беседи…

(V)
И май това е изборът на живота,
аз видях те без да стена, но с вината,
как да не разбирам, та аз те търся, лутам се,
но е трудно, толкова дълбоко в тъмнината…

(VI)
И как да ти кажа, светът край мен разклати се,
да ти покажа, нямам сили, нямам време,
земетръс, земята е отново в стазиса,
ти можеш да я спреш, но аз ръка не ще протегна…

(VII)
Но не мога да го причиня на тебе,
аз обичам те, за първи път усещам,
изгнил съм, лъжа не е, знаеш в себе си,
благодаря ти че осъзнах защо те срещнах…

Николай Георгиев (Meddle), 2010

Началото на края (по прозаично)

Идва момента, в който трябва да се прави нещо… Отново правя разни неща (по музикално насочени). „Песни от Сивият пясък“ е побликувана цялата, от „Между Демони и Божества“ остава много малко… всъщност само последната част, озаглавена „Една последна прегръдка“. От тук нататък мисля да работя над голямата ми мечта да си избера най-добрите според мен и близки ми хора поеми и да ги издам в книжка.

Истинска книжка от истинска печатница, която да разпространя като завършено мое произведение… Дам на високо се целя, но го искам, искам тази книжка да върви със саундтрак, незавършената D-форма ще бъде реконструирана, старите ми две опусчета също, мисля да запиша нови неща, да намеря хора с добри певчески способности да ми помогнат с вокалите… все пак колкото и да е силен текстът ако го пее някой като мен, мани да става за нещо. Та ще направя нещо, още не ми се е оформило в главата, но ще направя, оформя се.

Та забравете „Между Демони и Божества“ и „Песни от Сивият пясък“, те са само класьори от които ще изберем най-доброто за нещо наистина завършено, концептуално, истинско и мрачно, забравете песничките, ще има Музика, просто и само Музика, конструирана експериментално, но и завършена, обещавам да и въздействаща и силна.

Кой е казал че ти трябват репетиционна, група, студио за да си направиш музиката на едно добро ниво и да я разпространяваш? Трябват ти само помощници, хора които те подкрепят в това начинание, да изкараш начина си на мислене  в нещо – ето това е изкуство.

Изкуството е отражение, даже по точно проекция на този който го е сътворил.

Та който може да пее, и иска да се включи да се свърже с мен, искам да направим нещо, нещо което има смисъл, искам го за 4-ти път, започвам го за 4-ти път, този път може да го и довърша наистина с помощ…

Чао

Началото на края

Началото на края

(Между Демони и Божества)

(I)
Лежа в пръстта, гледам те слънце,
пролетно утро, облаци бели,
кръвта ми попива в земята, потъвам,
очите са мътни, за небето копнеят.

(II)
Аз паднах. Паднах от върха, недостъпен,
паднах прободен, ранен бях жестоко,
паднах предаден, паднах изгубен,
паднал демон, за жертва нарочен.

(III)
Прободен от ангел, разперил крилете,
красиви и светли, не можах да те спра.
Не исках да спирам, макар че усетих,
усетих как разкъсваш моята душа…

(IV)
И падах ли падах, достигнах земята,
очите ми гаснещи, приковани, в плен,
ореолът ти небе е, протягам ръката си,
ти гледаш студено, отлиташ без мен…

(V)
И сам съм в пръстта, от кръв размекната,
сам съм когато започва да вали,
майски дъжд, далечен гръм отеква там,
в небето вперени са мъртвите очи…

Николай Георгиев (Meddle), 2009

Демонът

Демонът

(Между Демони и Божества)

(1)

Нещо пробожда въздуха, трепти,
отвътре, дълбоко, ставите размества,
нещо разтърсва костите, ечи,
идва неуморно, душата да измести.

(2)

Бориш се, хванал в ръцете си глава,
крещиш в свойте мисли, черната вселена,
плътта сам дереш, разкъсваш, изяжда те страха,
пръстите треперят, борят се ожесточено.

(3)

Светът край теб разпада се, гори,
изчезва всичко, поглъща те умът ти,
удавник слаб в мрачните води,
за врата те стиска, хрущялите трошат се.

(4)

Обзе очите твои, наднича то през тях,
сграбчи мозъка ти в своята прегръдка,
изгасват твойте мисли, превръщат се в прах,
разпиляват се в хаоса, размито е и мътно…

(5)

И отварят се очите, налети с яростта,
пробуден си от болка, какво ти причиниха,
превърна се в демон, дори мечтите облада,
слабостта, омразата, те всичко унищожиха…

Николай Георгиев (Meddle), 2009

Двама на брега

Двама на брега

(Песни от Сивият пясък)

(1)
И аз бях там, потопен във водата,
когато ти падна на колене,
усетих болката ти, самотата,
под дъжда на сивото небе.

(2)
Знаех че очите ти са празни,
а песъчинки раздират твойта плът,
знаех, защото бях наказван,
по пясъка бе съхнала и мойта кръв.

(3)
Душата ти затворена е в сън отровен,
тялото е стар и гнил пашкул,
и демона твой в рани рови се,
отваря ги, ликува, с радост в теб нахлул.

(4)

А аз съм в топло лоно,
главата ми се носи в черната вода,
влажна и разпусната косата моя,
тялото ми, няма го, дълбоко е сега.

(5)
Гледам аз небето древно,
очите ми сълзят от дъжда рехав в хлад,
болката остава си все стегната,
но топлотата контрастира в благодат…

(6)

Да мила моя, аз искам да ти помогна,
познавам този черен път,
но не мога да събера сили, макар и трогнат,
как разкъсва те беса.

(7)
Аз съм мъртъв, гледам как и ти умираш,
демон слял се със смъртта,
а останалата воля в теб замира,
както агонията в твоята душа…

(8)
Станах безучастна част от океана,
океана тъмен вътре в мен,
сега обръща се пак бляна,
намерих те но ти попаднала си в плен…

Николай Георгиев (Meddle), 2008

Поема за един ангел

Поема за един ангел

(Между Демони и Божества)

(1)

И къде са твоите крила???
Къде е тази чистота сияйна.
за която в митове съм слушал,
в приказки омайни?

(2)

О да, ти си самата красота,
пролетта завижда ти на тебе,
жадно гледат те, всички и всичко,
от злоба завладени…

(3)

Но аз усещам те сега,
пред теб застанал съм и виждам,
не, не мога да се спра,
отвратен съм и подтиснат.

(4)

Къде са твоите крила,
за които все говорят,
къде е твоята звезда,
за която толкова се борих?

(5)

Къде е тази красота,
за която всичко бях готов да сторя,
къде е тази светлина,
която мрака щеше да пребори?

(6)

Къде са твоите крила,
които чаках, търсех да обгърна,
да почуствам и да падна,
свободата си прегърнал?

(7)

А?
Къде са тез прехвалени криле,
които търся в синьото небе,
цял живот,
сънувайки, живеейки,
мразейки, копнеейки…
Защо ли вече не мечтая, не сънувам,
защо ли чуствам се излъган?

Николай Георгиев (Meddle), 2009

Мрак

Мрак

(Между Демони и Божества)

(1)

И ето пак, пред теб е тази болница,
стените в цвят са на смрадлива гной,
вратите тъмни, сякаш ями на усойници,
зеят, носейки онзи вечен, агоничен вой.
Вик предсмъртен, уловен от вятъра,
колективен вик на болка, ярост, страх,
те смъртта все молят, зоват и чакат я,
търсят отдих, да остане само прах…
И туй си мислиш че е страшно,
мислиш че ужас знае твоята душа,
няма нищо по смешно и нещастно,
от това да лъжеш себе си така.
Аз съм всеки болен в тази сграда,
всяка клетка-тумор, зараза там,
аз усещам всичко, отвътре страдам,
аз агонизирам, но оствам жив и сам,
защото знай,
не надигай своя глас,
знай човече смешно, мрака,
мрака, това съм Аз.

(2)

Аз пулсирам вътре в тебе,
аз съм твоя страх от свобода,
аз съм демона, погребан,
тъй дълбоко в твоята душа,
аз съм твоя глад за допир,
аз съм твоя алчен взор,
аз съм и завистливия ти вопъл,
яростта ти носеща позор,
аз пробивам твойта гордост смешна,
мързела ти да покажеш интерес,
прелъстявам те тъй лесно и успешно,
и превръщам те в нищожен пес.
Защото аз съм всичко в тебе,
слабостта ти и страха,
аз съм грях, безмислен непотребен,
обрекъл вечно твоята душа.
Затова знай, и замълчи,
не надигай глас
знай глупако жалък, мрака,
мрака, това съм Аз.

Николай Георгиев (Meddle), 2010

Деформация

Деформация

(Между Демони и Божества)

Зов,
отвъден зов,
зов за отдаване,
зовът на смъртта.
Моля те,
моли се за мен,
ти, мой демоне,
краят е близо,
следва тишина…

Платно,
бяло платно,
няма нищо,
няма червеи дори в този свят,
сън,
мечта,
просто е то,
отдъхвам си,
най-сетне,
отпускам се назад…

Просто изпъкваш,
различен си,
блестиш,
но болката изгаря те от вътре,
ти гориш,
деформиран е фона,
празен стих крещиш,
същността си зърнал,
уморен си да шептиш…

Николай Георгиев (Meddle), 2009