Поема за един ангел

Поема за един ангел

(Между Демони и Божества)

(1)

И къде са твоите крила???
Къде е тази чистота сияйна.
за която в митове съм слушал,
в приказки омайни?

(2)

О да, ти си самата красота,
пролетта завижда ти на тебе,
жадно гледат те, всички и всичко,
от злоба завладени…

(3)

Но аз усещам те сега,
пред теб застанал съм и виждам,
не, не мога да се спра,
отвратен съм и подтиснат.

(4)

Къде са твоите крила,
за които все говорят,
къде е твоята звезда,
за която толкова се борих?

(5)

Къде е тази красота,
за която всичко бях готов да сторя,
къде е тази светлина,
която мрака щеше да пребори?

(6)

Къде са твоите крила,
които чаках, търсех да обгърна,
да почуствам и да падна,
свободата си прегърнал?

(7)

А?
Къде са тез прехвалени криле,
които търся в синьото небе,
цял живот,
сънувайки, живеейки,
мразейки, копнеейки…
Защо ли вече не мечтая, не сънувам,
защо ли чуствам се излъган?

Николай Георгиев (Meddle), 2009

Една безсънна Декемврийска нощ…

Мина повече от година, откакто преустроих този блог да бъде това което е… няма голяма разлика, в общи линии и това изкуство не ми носи много позитивизъм, даже обратното…

Сега нещо не мога да спя и ме боли главата, та викам, що не попиша? Тъй или иначе го бях решил това… И ще попиша за няколко теми:

1. “Песни от Сивият пясък”

Няколко факта:
1. Доста от поемите вече са пубикувани тук.
2. Повечето са от 2007 година, която мисля, че е най-гадната в живота ми…
3. Мисля че най си харесвам “Двама на брега” (2008), а най-малко “Левиатан” (2008) …
4. Шест от тях присъстват в текстове от дадени песни…
5. Най-вероятно следващата публикувана ще е “За черната кръв” (2010)

2. “Между Демони и Божества”

Отново няколко факта:
1. Повече от половината са публикувани.
2. Повечето са в периода 2008-2010 (D-форма).
3. Може да се каже че последното от стихосбирката е най-доброто нещо което съм правил според мен – “Една последна прегръдка” (2008)
4. Най-вероятно, следващото ще е “Съновидение” (2009)

3. “D-форма”

Ами тук за какво иде реч… Не е довършена, не е направена както исках, с арт и тн.., както предните две… Нива е над предните две според мен. Има поне 3 незаписани неща, две от които напълно измислени, като едно от тях пък е колуминацията на албума… Някой ден мога да се хвана да ги довърша, но не знам, носи негативизъм главно това мое дело…

 

Ами като цяло, това си разсъждавам да, който му пука, се радвам че вече една година се е интересувал/интересувала от това дето слагам тук, горе долу за мен това е едно от малкото неща, които имат значение в този живот…

Та… чао…

 

Мога

Мога

(Между Демони и Божества)

Мога да изчистя аз света,
мога да намеря красота…
Но за малко това е, после откриваш,
дори и без болка, лъжата убива.

Мога да обърна всичко навън,
да изляза така от своя сън…
Но моментно това е, после пак кошмари,
белези остават, не снема товара.

Мога да докосна ангел чист,
да вярвам че летя, да бъда напорист…
Но илюзия това е, земята ме дърпа,
губеща страна съм, жребият е хвърлен.

Николай Георгиев, (Meddle),  2007

Отново там, на Сивият пясък

Отново там, на Сивият пясък

(Песни от Сивият пясък)

Всичко е така черно, гротеско,

отвътре дебне куха тишина…

Бездна безконечна отново зейва,

разкъсала слабата душа…

Изпълва я лепкава болка,

не мога да я напипам, тя е скрита…

Небето чезне в бездънна пропаст,

времето край мен изтича…

И ето, бавно всичко се разпада,

смях и говор, така са далече…

Зейват рани, още рани, но дълбоко,

нелечими са те вече…

И в реки от пурпур пропадат безкрайно,

блестящи кристали…

Буря черна отвътре раздира,

крепост мъртва, празни зали…

Всичко е така черно, изкривено,

отвътре дебне безпощаден Ад…

Излизаш, няма те, решения не вземаш,

в плен на кървавия глад…

Няма време за глупави въпроси,

няма време за слабост и страх…

В теб разгарят се черни клади,

разпадаш се, не можеш да си плах…

Николай Георгиев (Meddle), 2005

За бъдещето

За бъдещето

(Между Демони и Божества)

Бъдеще?

За бъдеще ли се бориш,

за бъдеще ли се трудиш,

търпиш и страдаш,

за бъдеще ли мислиш,

вечно говориш,

даваш всичко…

не осъзнал че все пропадаш?

Бъдеще?

Няма бъдеще,

не, не ме прекъсвай,

не ми обяснявай,

че негативно мисля,

песимист, реалист,

аз не ще отстъпя,

погледнах в бъдното,

потръпнах, всичко отписах.

Деградирам аз, деградираш ти,

няма какво да губим, за какво да се борим,

гледам синьото небе, над нас блести,

но хоризонта е забулен в дим отровен.

Изправих се, отпуснах се назад,

пропаднах плавно, надолу през килима,

рея се, изгубил надежди и мечти за този свят,

какво да ти кажа,

всеки нищо не дава и всичко ти взима…

Николай Георгиев, Meddle, 2009

Лятна нощ? Ади бе!

Хех, днес ми се поства, интересно… Вчера бях на сони-сферата, да познаем защо -> Окованата Алиса, кое друго нещо… Беше много приятен, макар и кратък концерт, жалко че нямат техен си тука та бяха ограничени… Влязох за Алисата и си излязох след нея…

Та да, днес искам да постна още едно стихче. Понякога гледам небето и ми става много тъжно, нещо в мен реагира на него, не знам… Всичко е многоточие, от малък съм така. Загледам ли много небето то поглъща нещо в мен и става страшно, плаче ми се, ма не си го позволявам, нали се водя мъж… Затова то плаче вместо мен, понякога.

Понякога вали вътре в мен, във вътрешния ми свят, покрит със сив, сив, древен пясък…

Понякога си най сам сред хората…

Понякога се чустваш изоставен…

Понякога нещо в тебе иска да хвръкне към синия простор…

Понякога небето плаче… плаче за теб и изгубената ти душа…

Понякога просто вали…

Дъждовен сезон, вътре в мен…

Под дъжда, там, отново там, на сивия пясък…

Искам

Искам

(Между Демони и Божества)

Искам, аз да бъда едно цяло,

не просто образ огледален,

искам да не печеля или губя,

един да съм, за това жадувам…

Искам врата, вярна, в мрака да открия,

грешните посоки, решения, да изтрия,

кръвта пулсира, движи се, изсъхва,

аз търся ли търся, не е ли вече късно?

Понякога вали, студено е в душата,

искам да се стопля, да намеря светлината,

искам да прогледна, тъмата да пробия,

все още аз копнея, същността си да не крия…

Николай Георгиев (Meddle), 2007

Самопортрет

Самопортрет

(Песни от Сивият пясък)

(1)

На фона в сиво, тихо си застанал,

не носиш маска, не криеш своя лик,

погледът спокоен е, сякаш друг си станал,

сякаш си човек в тоз единствен миг…

Но тогава нека аз го нарисувам,

ще ползвам думи, молива ми ще са те,

и листа няма аз да трия с гума,

не съм художник, но не ми е нужно за протрет.

(2)

Небето сиво сякаш плаче,

плаче както винаги за теб, за мен,

пясъкът все сив е, част е той от мрака,

фон е прибоят, в мъгла предрешен,

в далечината облаците сиви,

черни птици, реят се край тях,

скалите издигнали се виждам,

нагазил във водата великан…

(3)

А напреден план е моят образ,

вятърът обърнал в хаос черната коса,

усмихва се, очите тъмни са спокйни,

така е променен зад наболата брада…

(4)

Бледа кожа, почти прозрачна чиста,

ръката лява в джоба дънков скрита,

дясната отпусната е долу, ниско,

косата дълга с малко бели косми, неприкрити,

сякаш иска да ни каже нещо,

но стои си просто сам

аз влизам в него и излизам леко,

това е мойто тяло, връщам се все там…

(5)

Нарисувах себе си, ще свършвам,

ще се влея тихо в тъмните очи,

в мрака ще се гмурна след като довърша,

там дълбоко в разединените си дълбини…

Николай Георгиев (Meddle), 2009

Пролет в студентски

Пролет в студентски

(I)

И ето че излизам аз, навънка,

обгръща ме лека, мила топлина,

сърцето ми, политна то, объркано,

в Студентски ли почуствах свобода?

(II)

А редките дръвчета как разцъфнаха,

корони цветни грейват в деня,

небето синьо, над мене то къпе се,

в лъчите нежни на нея, пролетта.

(III)

Поех си въздух, учудващо бе свежо,

макар от кофите да лъхаше на смрад,

макар в панелки мръсни, звуците да режат,

грозна глъч ехтеше, но аз чуствах благодат.

(IV)

И “Фантастико” в горица се превърна,

реклами пошли изчезнаха в листа,

дискотеките, преди да се извърна,

потънаха погребани под меката трева.

(V)

Глупците модни, изпариха се безследно,

“Манджа стрийт” пътечка дива е сега,

няма девет-четири, птици пеят медено,

панелките са спомен, потънал в прахта.

(VI)

Строежи шумни няма да намерите,

те храсти са зелени, окъпани в роса,

таксита и шофьори, жилища населени,

кофи неизчистени, те всички вече са цветя.

(VII)

Дворецът зимен, заменен е пък от езеро,

то се спускака леко в руйната река.

Университети шумни в нея потопени са,

няма място тука за циркове и препирня.

—————————————————-

Не е ли жалко, че сън само е това?

Николай Георгиев (Meddle), 2010