Последно дихание

Последно дихание

(Между Демони и Божества)

Наведох се, откъснах те и се изправих,
почувствах болка, а теб, обля те топлина,
когато осъзнах какво все пак направих,
живота твой, облян в кръвта ми отлетя…

Понякога съм силен и спирам своят порив,
но грешка е, макар че няма верен път,
понякога опира в моите вени ножът,
о да, банално е, но силен е зовът…

Колко лесно е да гледаш как живота си отива,
пламък гасне, отлита нещо древно, далече там,
немога да издържам, след това пред мен изстива,
когато дойде краят, вярвам, винаги оставаш сам…

Не знам дали внимание аз търся,
не знам дали е жалко, или пък не е,
егоистично е, да крия аз не дръзвам,
облекчение носи, последен дъх, небе…

Николай Георгиев (Meddle), 2008

В прахта

В прахта

(Между Демони и Божества)

 

(1)

Това бе денят, в който разпадна се тялото,
под бледите облаци, океана – небе,
аз гледах го, спря времето, обхванах го цялото,
сам сред тълпата, вейка сред море.

(2)

Ръката напука се, някъде от лакътя,
паяжина бяла, без болка и кръв,
сякаш куха бе, склуптора някаква,
но излъгах се глупаво, загледан в прахта.

(3)

Отдолу бе пулсът отдолу бе кожата,
отдолу бе на някого другиго духа,
обвивка бях аз, осъзнах го, тревожно бе,
но спокойствие тихо, заля ме на мига.

(4)

Събуди се памет, събудиха се спомени,
а падаше, падаше моята стена,
и гледах небето, изчезвайки в ромона,
на ронещ се прах, долу в пръстта…

(5)

Събуди се човекът в мен, от мене изтръска се,
протегна се жадно, към онези небеса,
те го съвзеха, призоваха, разбудиха,
проби той маската, видя реалността…

(6)

Свободен, о да, той е свободен,
най-истински, важен за себе си,
знае какво е, защо диша, целта,
но прашинка от мене, остана неотронена,
в окото му скри се, аз дебна слабостта…

Николай Георгиев (Meddle),  2008

За страха

За страха

(Между Демони и Божества)

(I)

Стъпала изкачвах цяла вечност,

спирала, безкрайна като нощта,

обвита в мрака, паяжина крехка,

изгубена дълбоко в моята глава.

(II)

Покрити с кръв са дъските мръсни,

ходилата боси лепнат в чернота,

покрит съм с нея, съсирена и гъста,

аз катеря се нагоре без да спра.

(III)

А под мене чувам бързи стъпки,

гони ме безспирно демонът с една ръка,

стигне ли ме, хвърля се жесток и съска,

отваря раните и пропада в тъмнина.

(IV)

И отново всичко се повтаря,

аз катеря се нагоре, търся светлина,

част от мене гони ме, но все пропада,

тя търси своята откъсната ръка.

(V)

Когато стъпалото, последно, аз прекрача,

ще ме посрещне горе пред заветната врата,

и усмихвайки се пред ключалката в здрача,

ще се слее с мен, прекрачвайки в деня.

(VI)

И кой кого гони, кой е злото и доброто,

кой е демонът, в черна скръб покрит,

кой отваря белезите стари, ровейки дълбоко,

в процепите тъмни на кошмара скрит.

(VII)

Кой е ангел, кой е богът търсен,

кой откъсна стръвно своята ръка,

за да я хвърли в челюстите мръсни,

на глутницата ненаситна, лаеща в калта.

(VIII)

Аз един съм, бродех в тъмнината,

гонех себе си, бягах пак от себе си, все там,

но изкатерих в ада, стъпалата,

изплатих дълга си, не чуствам вече срам.

(IX)

Сред кучетата и овцете се гушите вий кротко,

не ви и стиска, да дадете свойта кожа, кръв,

скрити сте уютно зад маски кучешки и овчи,

но аз открих се и дадох свойта плът за стръв.

(X)

След това преборих се и със себе си отвътре,

но сега съм жив и няма да простя,

други като мене аз ще търся,

че съм последен от вида си, няма да се примиря.

(XI)

Не съм ни куче, чудовищно и злобно,

нито скучна и глупава овца,

не съм и свиня, маскирана удобно,

аз човек съм и си плащам за това.

А ти какво си? Страх ли те е от мен сега?

Николай Георгиев (Meddle),  2009

Моят Ад

Моят Ад

(Между Демони и Божества)

(1)

Полети…

Надолу пропадни,

ела при мен,

падни назад,

усети,

тез ледени води,

и безличен хлад,

това е моят Aд.

(2)

О знам че зад твоите очи

е празно, плоско, тривиално,

знам че там винаги цари

непоправима и тъжна баналност.

И всичко е просто,

можем да летим,

да пеем, да рушим,

едни създават, гният,

толкова боли,

за вас е на тепсия.

(3)

Това е моят Ад,

това е вашия свят,

океан от сивота,

море на глупостта,

ела при мен,

падни назад,

чернее тук кръвта

и няма свобода.

(4)

Уморих се от безличие,

уморих се от еднообразност,

еднаквост,

уморих се да съм безсилен,

безгласен

и яростен до неадекватност.

(5)

Познаваш ли това чуство,

видя ли Пъкълa мой,

усети ли гниещата яма,

там вътре,

болката неизлечима?

Ако е така, съжалявам,

за теб, за себе си,

за всички ни,

светлина в края на тунела няма,

няма и да има…

Николай Георгиев (Meddle ), 2008

Град

Град

(Между Демони и Божества)

(I)

Пепел, прах…

Няма как да не сравним,

огромните комини,

пушека над тях,

небето черно,

обгърнато от този дим,

с Ад библейки, древен.

(II)

Тревата съхне и жълтее,

очите морни все сълзят,

ръцете хилави на слабите,

протегнати

към мен кървят…

(III)

Това е град…

град на болка и тъга,

събрал в разпадащото си сърце,

милион животи в самота…

Децата растнат в затвора,

който ние все строим,

зеленото поле е спомен,

с бетон е заменим.

(IV)

И моралът е в каналите,

там където вехнем ний,

защото в нас живеят халите,

що изяждат небосвода син.

Ние сме с метал покрити,

бетонна броня търсим все,

страх ни е с очи открити,

да погледнем вечното небе.

(V)

Този град събира мъка,

мъка тъмна,

на черупки без душа,

дистопично бъдно чакай,

нека гният нашите деца.

(VI)

Монитора ще е прозорец техен,

той ще гледа към фалшивите мечти,

ще говорят те безжично,

допирът ненужен е,

в града човек не си,

ти си просто сплав метална,

той от тебе се строи,

затуй е вече толкоз ясно,

че град, човек ще победи…

Николай Георгиев (Meddle), 2010

Погледни небето

Погледни небето

(Между Демони и Божества)

(I)

Погледни… Небето сякаш е оловно,

толкова е тежко, изсмуква очите мои,

орбитите им кървят, черна, отровна,

има нещо във въздуха, дух несвойствен.

(II)

Погледни… Небето сякаш ни поглъща,

толкова наситено и живо, пулсира сякаш то,

пред мен тази сутрин, чисто се разгърна,

спрях парализиран, без да знам и аз защо.

(III)

Погледни… Небето бавно ни изсмуква,

нагоре, нагоре, нагоре, плътта ми се отдръпва,

с пукот влажен, път да стори, да, пролука,

на нещо вътре, a чернотата в мен потръпва.

(IV)

Погледни… Небето сякаш изрeва ни,

боботещ тътен, бавен, дълъг необятен,

разтърсващ ураган тялото ми блъсна,

света разми се, зов от бога пратен…

(V)

Ооо! Пoгледни, погледни, погледни!!!!

НЕБЕТО СЕ РАЗТВАРЯ!!!

Спри да дишаш! Спри да мислиш! Спри да бъдеш!

Май разбираш какво опитва се да ни покаже?

Опомни се, ние сме нищо, нищо, НИЩО, а то е бездънно!

Николай Георгиев (Meddle), 2008

Дъждовен сезон

Дъждовен сезон

(Песни от Сивият пясък)

Далечни светкавици,

осветяват там, небето,

нищо не остана в мен,

изгубих се полека,

няма ги повечето спомени,

късчета пъзел, неподреден,

пепелища неразровени,

дъждът отмива ден след ден…

Космически студ…

обгръща тихата тъма,

поглед пак извръщам,

отвръщаш с чернота.

Хващам се за светъл ден,

светъл ден в друг свят,

няма как да усетя,

изплъзва ми се пак…

Николай Георгиев (Meddle), 2002

Тумор

Тумор

(Между Демони и Божества)

(1)

Като тумор подал се от тила,

миниатюрна мъртва зона,

грозна, куха, това е моята вина,

не боли, но гложди, постоянно ми напомня…

(2)

Аз пръв в небето потърсих свобода,

то моя свят погълна, душата ми отхвърли,

скелет стар остана, погребан в сивата земя,

на червеите древни са останките захвърлени.

(3)

По пътя стар се скита, сянка в нощта,

и срещнахме се ние, бавно се разминахме,

огледален образ аз съзрях, познайник от съня,

в зората той се стапя, в деня е вече минало…

(4)

Отминавам разни хора, безмислени лица,

търся място топло, да намеря аз покоя,

но полека ме обгръща на бъдното студа,

в който ще се скитам, сам, отново под пороя.

(5)

Като тумор, заседнал дълбоко в моя мозък,

нещо дразни, наказва, търси в мен вина,

че половин човек съм, нужна ми е доза,

но упорито не помага, болката е светлина.

Николай Георгиев (Meddle), 2009

Ако можех…

Ако можех…

(Между Демони и Божества)

I. Ако можех да рисувам…

————————

Дъжд…

Мракът вездесъщ!

Луната е червена,

но небето…

то отнася ме в забвение,

нагоре, нагорем, нагоре…

Не! Не мога!

Разтварям се в простора…

Останал без тяло,

без душа,

без чуства,

топлина,

в нищото летя,

пречупвам бледа, слаба светлина

в далечната дъга…

II. Ако можех да давам…

———————

O,  почуствай,

разкъсаната ми душа,

реквиемa в кръвта,

почуствай порива и воя,

почуствай демоните мои,

и нека моите очи

разбият твоите мечти,

и нeка моята ръка

обгърне твоя свят в чернота…

тишина, самота,

усети глада за свобода…

III. Ако можех да променям…

————————

Няма смисъл ти да бягаш,

няма смисъл да се криеш,

справедливост няма да откриеш,

поне не в мен…

Страхът необятен,

мракът лепкав чер,

рани гнойни, болка,

болка до безмер!

IV. Ако можех да летя…

——————–

Нямаше да пиша стихове и да търпя,

щях да имам бленуваната свобода…

Николай Георгиев (Meddle), 2009

ТЕОРИЯ НА ИЗКРИВЯВАНЕТО

ТЕОРИЯ НА ИЗКРИВЯВАНЕТО

I. Съществуване

(1)

Тишина…  Нарушавана само от ритъма,

ритъм точен, музика на живота, същността.

Чернота… Толкова дълбока, вечна, наситена,

всичко е сложно, но в синхрон с такава лекота.

(2)

Пурпурната течност пулсира бавно,

движи се в този вечен ритъм, живот.

Всичко е премерено, идеално, плавно,

висше, сложен и перфектен код.

(3)

И кое тук е най-интересното нещо?

Ти съществуваш – толкова е просто!

Но простотата е и сложна, нелека,

Хаоса, това е основа, това е Господ.

II.  Единственост

(1)

Думи, откъслечни фрази, лъжи,

истина даже, неустоими мечти,

нищото изпълват, създават се замират,

едни пропадат в мрака, други се въздигат.

(2)

Мнение всеки има, идеи и чуства,

аргументи различни, различни умения, изкуства,

цветове, светлина, мрак, щастие невинно,

похот, чернота, поля от мак, красота привидна.

(3)

Студ и мраз, пустиня бяла безкрайна, вечността,

градини зелени, завършеност цяла, вечна светлина,

уравнения, константи, величини, задачи,

мисли древни, красиви думи, философия от здрача.

(4)

Това е то да си личност, всеки е различен,

и няма смисъл да делиме момче или момиче,

всеки има нещо ценно, вяра, нещо свое,

а има и такива, чиито мозък е бездънно усое…

III.  Изкривявания

(1)

Загубен в сивотата, обречен,

около теб врати безброй, еднообразни,

изходът знаеш е безкрайно далечен,

а ти вървиш през всичко най-омразно.

(2)

Изкривява се живота в този коридор,

място без начало, без време и без край,

и ти се губиш във вечния сив затвор,

с милиони изходи, но сигурен е знай.

(3)

Все вървиш в изкривеното си битие,

и все по далечна и смешна е реалността,

не усещаш как е все по и все по зле,

не усещаш че танцуваш сам с лудостта…

Николай Георгиев (Meddle), 2001